петък, 21 декември 2007 г.

Различни?

Е, така и така вече започнах да говоря за курсовите си работи да спомена и още една - "Дискриминация по полов признак и на хората с различна сексуална ориентация". Оригиналната тема беше "Дискриминация по полов и етнически признак", но аз реших да я променя след един разговор с една позната. Става дума за 16-годишно американско момиче и беше по-скоро не разговор, а кореспонденция. Тя се оплака, че майка й случайно открила дневника й и го прочела. Така открила една тайна, която тя не искала да сподели, а именно, че предпочита момичета. И заради това майка й я изгонила от къщи! Добре, разбирам, че донякъде е шок да научиш, че дъщеря ти е хомосексуална, но чак пък да я изгониш от къщи? И въобще каква е тази ненавист към различните? Аз също не одобрявам парадирането със сексуалността и не смятам явленията като Азис и Тату за чак толкова прекрасни и неотразими. За мен те са по-скоро лицемери, които си играят с чуждите чувства. Но не отричам хомо- и би-сексуалността. Според мен това са си съвсем нормални хора, със същите чувства, със същите проблеми. Всеки има право сам да избере как и с кого да изживее живота си. Да, аз харесвам момчета, нима това ме прави с нещо по-добра от онези момичета, които предпочитат също момичета? Аз не мисля!

четвъртък, 20 декември 2007 г.

Блогове и причините за тях

Писах тези дни курсова работа на тема "Технология на блоговете" и открих много интересни факти за тях. Силно впечатление ми направи едно изречение: "Традиционно блоговете се пишат от тинейджърки, които ги използват, за да осведомяват приятелите и съучениците си какво се случва в живота им.". Това ме накара да се замисля защо ли, за бога, аз пиша блогове? Какво ли толкова имам да кажа на когото и да било? Не съм някой свръхинтелигентен или образован човек, нито пък разполагам с някаква интересна информация, която бих могла да споделя... И дори не го използвам да осведомявам приятелите си какво става с мен, просто защото повечето от тях дори не знаят за съществуването на този блог. Единственото, което правя е да убивам времето. Честно казано имам определена идея за блогове, но все още не съм я приложила. За сега мисля да не пиша тук каква е тя, вероятно по-нататък, когато я приложа... Мечти... мечти... :)
Поне съм доволна, че намалих максимално сесията - освободих 4 изпита, остават още 2!:D

сряда, 19 декември 2007 г.

"МНОГО шумза НИЩО"

Не, заглавието не е сгрешено, просто цитирам началното представяне на пиесата "Много шум за нищо" на Уилям Шекспир от актьорите. Имах възможност да присъствам на 10-годишния юбилей от първото представяне на пиесата и трябва да споделя, че (въпреки факта, че театралните ми познания са на съвсем нищожно равнище и не съм компетентна в тази област (че то в коя ли съм...:))) бях очарована. Факт е, че не винаги можех да разбера какво точно казват някои от актьорите и имах нужда от подсказки, но пък най-важните моменти си бяха съвсем разбираеми. Е, пиесата уж е писана от Шекспир преди не-знам-си-колко века, но пък и актьорите добавиха по нещо от себе си. (Може би най-очевидното беше имитацията на Азис от Иван Ласкин.:)) Определено в момента съм амбицирана да прочета комедията, за да разбера какво беше добавено от актьорите, сценаристите, постановчиците и всички останали... На моменти ми изглеждаше твърде съвременна, за да не е преправяна. А може би това е тайната на вечните произведения, че изглеждат винаги съвременни. И гафове не липсваха, но пък опитния актьорски състав умело се справи с всичко - най-очевидно като че ли беше лекото разглобяване на една от вратите. Тази пиеса определено ми направи доста по-голямо впечатление отколкото филма направен по "Сън в лятна нощ".
Добре ще спра дотук с приказките си, че съм толкова развълнувана все още, че май не мога да свържа нищо смислено. Съжалявам за всички, които успях да объркам с тази моя публикация.

петък, 14 декември 2007 г.

Теодора

Ето я и обещаната публикация за Теди. Това е най-трудния за писане блог. От една страна, защото съм напълно наясно, че човека, за когото пиша ще го прочете, и от друга, защото тя е човека, който ми е най-трудно да преценя. Мнението ми за нея се променя няколко пъти през последната година. Първото ми впечатление за нея беше "Не я харесвам!". Тогава тя сякаш беше всичко, което ме отблъсква от хората - студенина, надменност, незаинтересованост. Но така се стекоха обстоятелствата, че започнах да прекарвам доста от времето между лекциите с нея и открих, че първото впечатление лъже. Първото, което ме привлече у нея беше откритието, че доста е пътувала и говори няколко езика. Винаги съм се възхищавала на хора, които знаят много езици, вероятно защото аз самата нямам никаква склонност към тях. А разкази за пътувания мога да слушам с часове. Следващия повратен момент беше изпита по маркетинг. Не бях особено подготвена(нормално:)) и Теди всъщност беше тази, която ми направи 50% от теста(за което благодаля между другото). Тогава бих казала, че първоначалното ми впечатление окончателно изчезна. Но пък за сметка на това се зароди любопитството. Промяната на мнението ми за нея съвпадна с един доста неприятен за мен период на срив на настроението ми и депресия. А в такива моменти се съсредоточавам изцяло върху един човек, концентрирам цялото си внимание навън, за да не могат черните мисли да обхванат съзнанието ми. На горката Теди сигурно й писна да отговаря на вечните ми как, кога, какво, колко и прочие въпроси(а сигурно и сега доста често й писва, но сега причините да питам са други). Исках да знам всичко - къде е ходила, за колко време, защо е толкова отдалечена от другите колеги. В този момент аз се вкопчих в нея като удавник за сламка. В момента се чувствам доста засрамена, че си признавам това, защото до този момент на никого не съм го споделяла. Много хора съм използвала, за да се измъкна от мрачното си настроение, но никога на никого не съм го обяснявала.
Но аз се отклоних от темата. Този блог е посветен на Теди, а не на мен и моите депресии!:)
И така стигнах до момента, в който започнах да прекарвам доста време с Теди и най-вече да и досаждам с непрекъснати въпроси. В следващите месец-два нещата се нормализираха за мен, но мнението ми беше окончателно променено. Студеното по-голямо момиче се бе превърнало в мило и приятно същество. Но разликата помежду ни си остана доста голяма и аз открих, че ми е много трудно да намеря обща тема за разговор с нея. Не знам къде е проблема, но факта си е факт - задавам доста глупави и досадни въпроси и дрънкам всякакви глупости с единствената цел да поддържам разговора и много рядко имам чувството, че се получава нещо смислено. Предполагам, че доста голяма част от проблема се дължи на различната стратегия на поведение, която всяка от нас е възприела - тя е сериозна, вглъбена и заета, а аз съм инфантилна и лекомислена. Тя предпочита ролята на силната жена, което може да се справи и сама. Аз съм беззащитното дете, което има нужда от закрила( което не винаги е вярно, мога да се справя с доста неща, просто ми харесва хората да ме подценяват). Ценя мнението й, ако ми трябва съвет вероятно тя е човека, към който бих се обърнала. Дори и да не ми хареса това, което би ми казала, ще е правилно.
Това се получи много дълго съчинение. Не съм го планирала.... И искрено се надявам, Теди, че не съм те засегнала с нещо от написаното!

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Лиана

Ето я и следващата колежка, за която мисля да отделя няколко реда. Най-доброто определение, което бих могла да дам за нея е веселячка. Тя е забавна и с нея е лесно да се говори на всякакви теми - от лекции до мъже и от работа до тежки купони. Лоялна приятелка е и никога няма да те "прецака" съзнателно... Стига да не я настъпиш по мазола! Ако имаш нужда от разсейване тя е човека. Ядосва се, но бързо и минава. Няма за те изостави в беда, но ако разчиташ на добрината й, за да и погодиш номер - не си познал. Когато реши да направи нещо, го прави без да се обръща назад. Понякога създава впечатлението на доста лекомислена и дори малко вятърничава, но бих казала, че рядко лети в облаците. Познанството ми с нея не е много задълбочено, така че май няма какво повече да кажа за нея.

America - The Last Unicorn

The Last Unicorn
by America

When the last eagle flies

Over the last crumbling mountain

And the last lion roars

At the last dusty fountain

In the shadow of the forest

Though she may be old and worn

They will stare unbelieving

At the Last Unicorn



When the first breath of winter

Through the flowers is icing

And you look to the north

And a pale moon is rising

And it seems like all is dying

And would leave the world to mourn

In the distance hear her laughter

Of the Last Unicorn

I'm alive... I'm alive



When the last moon is cast

Over the last star of morning

And the future has passed

Without even a last desperate warning

Then look into the sky where

Through the cloudes a path has torn

Look and see her how she sparkles

It's the Last Unicorn

I'm alive... I'm alive... I'm alive

Ася

И така реших до напиша няколко блога за хората, с които в последно време минават голяма част от дните ми. Първата, за която реших да пиша е съквартирантката ми Ася. С нея прекарваме доста време заедно, но не бих казала, че си говорим много. Разговорите ни се въртят около няколко ежедневни теми свързани с университета, лекциите и разни битови неща. Тя е трудолюбива, упорита и здраво стъпила на земята. Когато трябва да свърши нещо се хваща и го прави, но винаги го прави по общоприетия начин. Тя никога не търси начин да свърши нещо по-лесно и с по-малко усилия. Ако искаш нещо да се свърши - тя е верния човек. Не обичам да споря с нея дори когато съм права, защото тя не вижда чуждата гледна точка. Има си мнение и го отстоява, но обича и да го налага. А това понякога ми идва в повече. Рядко бих се обърнала към нея за съвет, тя твърде много поучава хората.

сряда, 12 декември 2007 г.

Феерия от хора

Тези дни покрай 8-ми декември се запознах със страшно много хора - момчета и момичета, по-големи и по-малки от мен, умни и не чак толкова. Общото между повечето от тях беше непоклатимото им желание да се забавляват. С някои от тях може би се видяхме за първи и последен път. Това ме накара да се замисля за всички хора, които идват и си отиват от живота ни, независимо дали ние го забелязваме или не. Зададох си въпроса с колко от хората, с които се движех преди 4-5 години все още поддържам връзка. И сама се изненадах от отговора - почти с никой. Факт е, че никога не съм се разбирала със съучениците си и сега с някои дори не се поздравяваме, а с други си оставаме само с поздрава. Чудя се дали след някоя и друга година и с настоящите ми колеги в университета ще е така. Не бих казала, че с всички се разбираме, или че имаме нещо общо, но има и хора, които си заслужава да познаваш. Може би тези дни намеря време да напиша по нещо за всеки от тях. Теди, понеже ти си единствената, която хвърля по едно око на този блог, ти обещавам една публикация специално за теб!;)

вторник, 11 декември 2007 г.

Dalida - Je suis malade

вторник, 4 декември 2007 г.

Only the Lonely - Roy Orbison

Only the lonely
know the way
I feel tonight
only the lonely
know this feeling ain't right
There goes my heart
They've gone forever
So far apart
But only the lonely know why
I cry only the lonely
Only the lonely
know the heartaches
I've been through
only the lonely
know I cry
and cry for you
Maybe tomorrow
a new romance
No more sorrow
but that's the chance
You've got to take if
you're lonely
Heartbreak
only the lonely

сряда, 28 ноември 2007 г.

Когато самотата те разяжда...

Когато си сам, дори и сред тълпа от хора, когато никой не те чува, макар да те слушат всички, когато студът те обгръща, но не отвън, а от вътре, когато те обгръща мрак, а слъцето грее... Тогава идва самотата. Самотата, която бавно си проправя път през снега на зимния ден и застава до рамото ти като стар приятел. И тогава си даваш сметка, че тя наистина е такъв. Тя е виждала сълзите ти изплакани нощем във възглавницата, стояла е мълчаливо до теб, когато стиснал зъби си си казвал, че ще успееш. Понякога търпеливо е изчаквала своя час, наблюдавайки те отстрани докато се смееш с "приятели". Чакала е момента, в който ще имаш нужда от рамо, на което да поплачеш и няма да намериш никой, а възглавницата отново ще се превърне в единствената ти утешителка. И изпитваш ужас, че тя може да се окаже твоята спътница в живота, и копнееш за човешка близост, за глас, който да разсее тишината и да каже, че всичко ще бъде наред. Вървиш сред хората, разговаряш, слагаш маската на жизнерадост и смях и търсиш някой, който ще погледне под пласта грим и ще види незасъхналите сълзи. Някой, който ще разбере, че под безсмисленото бъбрене безспир кипи борба между студа и огъня, някой, който не само ще поиска и ще вземе парченце от теб, от душата ти, но и ще ти предложи да сподели своята. Някой, който ще наречеш Приятел! И едва тогава студените пръсти на самотата, тази стара познайница, ще освободят хватката си върху сърцето ти и слънцето ще изгрее, за да освети пътя ти напред...