сряда, 28 ноември 2007 г.

Когато самотата те разяжда...

Когато си сам, дори и сред тълпа от хора, когато никой не те чува, макар да те слушат всички, когато студът те обгръща, но не отвън, а от вътре, когато те обгръща мрак, а слъцето грее... Тогава идва самотата. Самотата, която бавно си проправя път през снега на зимния ден и застава до рамото ти като стар приятел. И тогава си даваш сметка, че тя наистина е такъв. Тя е виждала сълзите ти изплакани нощем във възглавницата, стояла е мълчаливо до теб, когато стиснал зъби си си казвал, че ще успееш. Понякога търпеливо е изчаквала своя час, наблюдавайки те отстрани докато се смееш с "приятели". Чакала е момента, в който ще имаш нужда от рамо, на което да поплачеш и няма да намериш никой, а възглавницата отново ще се превърне в единствената ти утешителка. И изпитваш ужас, че тя може да се окаже твоята спътница в живота, и копнееш за човешка близост, за глас, който да разсее тишината и да каже, че всичко ще бъде наред. Вървиш сред хората, разговаряш, слагаш маската на жизнерадост и смях и търсиш някой, който ще погледне под пласта грим и ще види незасъхналите сълзи. Някой, който ще разбере, че под безсмисленото бъбрене безспир кипи борба между студа и огъня, някой, който не само ще поиска и ще вземе парченце от теб, от душата ти, но и ще ти предложи да сподели своята. Някой, който ще наречеш Приятел! И едва тогава студените пръсти на самотата, тази стара познайница, ще освободят хватката си върху сърцето ти и слънцето ще изгрее, за да освети пътя ти напред...