Когато остане само болката

Наскоро си зададох въпроса какво обикновено остава от една връзка? Щастливи спомени? Лоши спомени? Самота? Разрушени мечти?

Не бих казала, че съм имала много връзки, но като че ли повечето от тях продължаваха и след раздялата. Или поне аз си мислех, че приятелството поне малко се запазва. Винаги съм се опитвала да го запазя, защото намирам, че е страшно жалко когато някой, който е бил близък за теб, в един момент се превърне в непознат. Но как можеш да постъпиш когато разбереш, че си се заблуждавал? Че цялата ти връзка се е градяла не на доверие, а само на чисто физическото, животинско привличане? Когато, връщайки се назад, не можеш да си спомниш щастливите мигове заедно, а само болката? Болката от разбитите илюзии? Болката от несподелените страхове? Самотата? Трябва ли да обърнеш гръб и да избягаш, прикрил сълзите си? Или да останеш, да ги преглътнеш и да отстояваш себе си? Да излъжеш ли, че всичко е "наред" или да оголиш душата си, за да се видят кървящите рани? Колко лесно и трудно е понякога да кажеш "сбогом"...

Стефан Митров - Когато свърши любовта

Страшно е, когото любовта умре,
Когато даже спомена
Безсилен е да я спре.
Със теб остава вятъра
И прашния безлюден път
По който ний вървяхме
И всички сбъднати мечти,
Които изживяхме ...

Припев:
А как жадувам времето
Поне за миг да върна!
Със цялата си нежност искам
Пак да те прегърна.
Но свърши вече – късно е!
Всичко сме простили,
Само да ти кажа “СБОГОМ”
Просто нямам сили!

Страшно е, когато свърши любовта
И няма вече връщане,
Когато няма топлина.
Когато само вятъра
Самотно вие във нощта
Студена и беззвездна
И всички сбъднати мечти
Завинаги изчезнат ...

А как жадувам времето
Поне за миг да върна ...