Преди няколко дни проведох един много интересен разговор. Един приятел ме обвини, че едва ли не, считам моногамията за порок.
Отговора?
Не, не я считам за порок, просто смятам, че не е за мен. Поне засега.
Причините?
В предишния си блог бях написала, че никога не ми се е случвало да се влюбя така, че да искам да съм само с един. Това не е съвсем вярно. Случвало ми се, имало е няколко месеца в живота ми, в които човека с когото бях по това време ми беше напълно достатъчен. Не се нуждаех от никого другиго и не исках никого другиго. И когато в един момент всичко свърши раната беше твърде дълбока, за да не остави следи. И сега, години по-късно, не съм готова отново да се доверя на някого и да му дам силата да ме нарани. Когато споделяш сърцето си само с един човек той твърде лесно може да го разбие. Затова лично аз предпочитам на този етап от живота си да не го правя. Въпрос на личен избор, предполагам. Изграждам стени около себе си. Стени срещу болката и самотата. Не знам колко дълго ще издържат. Но в момента имам нужда от тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар