Нощ над града...

Вечер.

Малък град.

Светещи прозорци.

Хора, разхождащи се след горещия ден.

Свеж мирис на балкан.

Всичко това свързвам с родния си град. Преди време бях чела някъде, че обонянието е сетивото, което отключва най-много спомени у човека. Тази вечер се убедих, че това като че ли е истина. Излязох на терасата и усетих вятъра, понесъл толкова много забравени аромати - на свежест, на балкан, на отмора след дългия ден... Никога вечер в София не съм усещала някоя от тези миризми. А всички те са толкова характерни за летните вечери в Карлово. Спомних си за толкова много вечери прекарани тук. Вечери, прекарани с приятели. Вечери на смях, шеги и радост. Спомних си за хора, които отдавна бях забравила, за моменти във времето, които мислех, че напълно са се изличили от паметта ми.

Изпитвам носталгия. Носталгия по дни отдавна отминали. Носталгия по времето, в което мисълта за "утре" не ме тревожеше. Важно беше "днес", "тук" и "сега". И самото време сякаш не течеше толкова бързо, не се изплъзваше като пясък между пръстите ми.

Големия град сякаш бавно ме поглъща. Научавам се да живея с неговия ритъм на шум, на коли и градски транспорт. Но това ме отдалечава от дома, от малкия град и тихата вечер.

Тангра - Малкият град

Този град, в който аз съм роден

за мнозина навярно е скучен,

разпиляваш се ден подир ден-

просто няма какво да се случи

Тук трамвайни коли не звънят

и реклами неонови няма.

Тук по тъмно започва денят

и завършва със първа програма.

Ала все пак и тук

хора раждат се, дишат , мечтаят,

във тревоги и слънчеви дни

подир своето щастие бягат.

Да, така е във малкия град,

този град старомоден и скучен,

в който друго, освен да се влюбиш

просто няма какво да се случи.